Две големи силни ръце го подхванаха и му помогнаха да се изправи.
— Дръж — нареди мъжът и му връчи тоягата си и лъка. Пъг ги пое, а непознатият извади широк ловджийски нож и докато бързо кормеше глигана, продължи: — Хайде с мен, момче. По-добре ще е да се подслониш при мен и господаря ми. Не е далече, но няма да е зле да побързаме. Че преди да спре, тази хала ще се разлюти още повече. Можеш ли да вървиш?
Пъг пристъпи колебливо и кимна. Без повече приказки мъжът метна изкормения глиган на раменете си и взе лъка.
— Хайде — подкани го непознатият и пое към гората. Крачеше широко и Пъг трябваше да подтичва, за да не изостане.
Лесът усмиряваше гнева на бурята толкова слабо, че бе невъзможно да разговарят. За миг поредната мълния освети всичко наоколо и Пъг успя да зърне лицето на непознатия. Помъчи се да си спомни дали не го е виждал преди. Външността му бе обичайна за ловците и горяните, обитаващи лесовете на Крудий — едър, с широки рамене и висок. Беше с тъмна коса и брада, суровите му, грубовати черти говореха за човек, прекарващ живота си на открито.
Момчето се зачуди дали не е от някоя разбойническа шайка, криеща се в горските недра. Отхвърли тази мисъл набързо — за какво му е на един разбойник да си губи времето с някакво си дрипаво хлапе от кулата, в чийто джоб очевидно няма и петак?
Спомни си, че мъжът бе споменал за господар, и предположи, че е волник, живеещ в чифлик. Сигурно служеше като ратай, но не беше крепостник. Волниците бяха родени свободни и даваха част от зърното или стадото в отплата за използваната земя. Трябваше да е волник. На един крепостник нямаше да му позволят да носи лък, твърде скъпи бяха… и опасни. Но не си спомняше да е чувал за чифлици сред гората. Това наистина беше загадка, но болката в краката и всичко, което бе преживял днес, скоро укротиха любопитството му.
Сякаш минаха часове. Вървяха все така сред гъсталака. Пъг почти беше изгубил непознатия в тъмницата, защото слънцето бе залязло преди доста време, отнасяйки със себе си и жалката светлина, допусната през пелената на бурята. Следваше го по-скоро по шума на стъпките и усещането за близостта му, без да го вижда. Усети, че вървят по пътека — ходилата му вече не срещаха отпора на трънливи храсталаци и камъни. От мястото, където се бяха срещнали, пътеката щеше да се открие много трудно през деня и невъзможно през нощта, освен ако вече не я знаеш. След малко се озоваха на поляна, по средата на която се гушеше каменна къщурка. От единственото й прозорче струеше светлина, а от комина се виеше дим. Пъг се зачуди колко смирена е бурята тук.
