Нямаше смисъл да седи под дъжда и момчето реши, че е време за тръгване. Стана и се опита да стъпи. Пострадалият глезен възропта с рязка болка, но можеше да се изтърпи. Пъг закуцука по тревата към мястото, където бе оставил вещите си, и вдигна раницата, тоягата и прашката. Изръмжа една солена ругатня, която бе чул от войниците в кулата, като видя, че раницата е разкъсана и хляба и сиренето му ги няма. Някой мечок или пясъчни гущери, помисли си Пъг и захвърли безполезната вече раница. Как така му се бяха струпали толкова беди наведнъж?
Вдиша дълбоко и тръгна — подпираше се на тоягата — през ниските хълмчета, отделящи крайбрежните скали от пътя. Рехави шубраци осейваха платото и Пъг съжали, че наоколо няма никакъв по-надежден подслон. Но пък при канарите съвсем нямаше къде да се скрие човек. Нямаше да се намокри повече, докато се тътри към града, отколкото ако се свиеше под някое дръвче.
Вятърът набра сили и студът прониза мокрия гръб на момчето. Пъг потръпна и се забърза. Дръвчетата взеха да се превиват към земята под напора на вятъра и му се стори, че нечия огромна ръка го бута в гърба. Добра се до пътя и пое на север. Чу злокобците звуци откъм големия лес на изток и съсъка на вятъра сред клоните на вековните дъбове — сякаш нечий глас вещаеше лоши прокоби. Мрачните горски просеки не бяха по-опасни от Кралския път, но му напомниха приказки за разбойници и какви ли не нечовешки зли изчадия, от които космите по врата му настръхнаха.
Пъг прекоси Кралския път и се спусна в лъкатушещото покрай него дере, но и то не му предложи добър заслон. Вятърът се усили, дъждът защипа очите му и по вече мокрите му бузи потекоха сълзи. Нов порив го подхвана, той залитна напред и за малко да изгуби равновесие. В крайпътното дере се сбираше вода и трябваше да стъпва много предпазливо, за да не изгуби опора в неочаквано дълбоките локви.
Крачи така близо час през усилващата се вихрушка. Пътят зави на северозапад и сега Пъг бе почти с лице срещу виещия вятър. Преви се под ураганния напор и ризата му отзад заплющя. Преглътна с усилие да потисне надигащата се в него и давеща го паника. Разбра, че наистина е в опасност: халата набираше все повече ярост — нещо необичайно за това време на годината. Огромни назъбени мълнии заогряваха мрачната околност, очертавайки за миг дърветата и пътя с ослепителна белота, сменяща се с непрогледно черно. Всеки път в ума му оставаха образи — танцуващи, с преобърнато черно и бяло, и объркваха сетивата му. Мощните трясъци сякаш биеха в главата му. Страхът от бурята надмогна всякакви страхове от въображаеми разбойници и таласъми и той реши да продължи през дърветата край пътя. Между яките дъбови стволове вятърът щеше да е малко по-слаб.
