Освен това Артур очакваше баща му да го вземе със себе си до Тайнкасъл; беше чакал от десет часа, когато чу заповедта до Бартли да приготви малката кола. Баща му сега бе решил да отиде в Тайнкасъл сам, без да вземе Артур със себе си. На момчето му стана много мъчно при тая мисъл.
На масата бяха водили откъслечен спокоен разговор, поддържан главно от баща му. Ричард Барас беше спокоен човек. От всяка негова постъпка лъхаше непоколебимо самообладание. Той седеше на масата с желязно спокойствие, като че ли стачката от три месеца насам в неговата каменовъглена мина „Нептун“ е някаква незначителна дреболия.
Бащата седеше на стола изпъчен — за това именно и Артур седеше изпъчен — и ядеше сирене, целина от собствената си градина, бисквити. Храната му беше скромна, целият обяд беше скромен. Барас обичаше само скромни гозби. Той ненавиждаше разкоша и разточителството на трапезата и не ги позволяваше. Не беше едър, но имаше добре развит гръден кош, дебели ръце и големи длани. От него лъхаше жизнена мощ. Лицето му бе румено, вратът му — тъй къс и дебел, че главата му изглеждаше като забита в гръдния кош. Тъмносивите му коси бяха ниско подстригани; скулите на лицето му бяха изпъкнали, очите необикновено проницателни и красиви. Общият му вид беше на северняк — не груб, но снажен, набит в тяло човек.
Ричард Барас беше човек с твърди убеждения, твърд във вярата си евангелист, либерал, убеден сабатерианец; всяка вечер той събираше цялото си семейство на молитва и не се боеше да си признае, че на младини е писал химни. В живота на Барас нямаше нищо, от което да се срамува. Седнал тъй с гръб към жълтия фон на големия американски орган — от обич към Хендел, той беше инсталирал тоя орган в трапезарията с цената на големи разходи — Ричард излъчваше своята собствена душевна целокупност. Артур често чувстваше това обаяние на баща си. Той обичаше своя баща. За Артур неговият баща беше съвършен като бог.
— Ще се върнеш ли за чай, Ричард? — запита почтително леля Кари.
— Да! В пет часа. — Гласът прозвуча отсечено, самоуверено.
— Добре, Ричард.
Леля Кари кимна. Тя винаги проявяваше една радостна готовност да бъде покорна към Ричард; във всеки случай, нейната глава беше вечно преклонена. Леля Каролина Уондлес съзнаваше своето положение. Тя никога не се гордееше даже и с обстоятелството, че е балдъза на Ричард Барас. Леля Кари гледаше децата, преподаваше им преди обяд в училище, седеше край тях, когато биваха болни, слугуваше неотлъчно на болната им майка, нейната сестра Хариета, правеше сладкиши, грижеше се за цветята, кърпеше чорапите, плетеше фланели, сменяше замърсените постелки на леглата; вършеше всичко това с нежно покорство.
