Джо и Дейвид излязоха.
— Добре му е на него, че не е принуден да слиза в „Парадайс“! — забеляза Джо, щом вратата се хлопна. — Дъртак такъв, пада му се да постои малко в някоя влажна дупка като мене.
— Не е само до влагата, Джо — настоя Дейвид. — Ти знаеш какво каза баща ми.
— Знам, знам. Баща ти си въобразява много работи за Скъпър Флятс. Той смята, че всичко знае!
Дейвид отвърна разпалено:
— Баща ми много нещо знае, да ти кажа аз на тебе. Той тая работа не я започна на шега.
Джо каза:
— Не! Но много от момчетата я започнаха на шега. Беше им омръзнало да работят във водата и сметнаха, че може ей тъй, на игра, да спрат работа. Пък сега дават мило за драго да започнат пак, та ако ще чак до горе да са пълни с вода шахтите във Флятс.
— Е, нека да почват!
Джо отвърна кисело:
— Ще почнат, чакай да видиш събранието в три часа. Във всеки случай, омръзна ми вече. При първа възможност ще си пъхна човката. Не мога да кисна в къщи цял живот. Искам да набарам малко пари, да видя и аз нещо от живота.
Двамата приятели продължиха да крачат, без да говорят. Тялото на Джо се клатеше равномерно; той вървеше леко изпъчен, пристъпваше като на пружини, с ръце пъхнати в джобовете. Беше добре развит в тяло, две години по-възрастен от Дейвид, с широки рамене и прав като свещ гръбнак, с гъсти къдрави черни коси и малки живи кестеняви очи — Джо беше извънредно красив и го съзнаваше. Неговият поглед беше самонадеян, шапката му кривната настрани надменно, предизвикателно.
Скоро двамата се изкачиха на вълнолома и стигнаха до пристанището. Там няколко младежи от Терасите ровеха из тихата мръсна вода за въглища. Със стари кофи с надупчено дъно, прикрепени за дълъг прът, те търсеха по дъното буци въглища, паднали от мауните при товаренето по-рано, когато мината още работеше. Лишени от своите въглища, отпускани от мината на всеки две седмици, те сега се ровеха в тинята за гориво, на което иначе никой не обръщаше внимание.
Джо ги изгледа с прикрито презрение.
— Как си, Джо, момчето ми? — викна Нет Софтли жаловито, простичък човек, колар в „Парадайс“. Дългият му нос беше зачервен; дребното му превито тяло трепереше от студ. Той се усмихна смутено: — Имаш ли една цигара, Джо? Умирам да си дръпна веднъж-дваж.
— Да ме убие господ, Нет… — съчувствието в гласа на Джо беше мигновено, великолепно, — ако не ми е тая последната!
Той измъкна един фас иззад ухото си, погледна го тъжно и го запали с най-миловидно съжаление. Но щом Нет обърна гръб, Джо се захили. Разбира се, че Джо си имаше цяла кутия цигари в джоба, но на Нет не му е работа да го знае! За нищо на света! Все още ухилен Джо се обърна към Дейвид, когато изведнъж един вик го накара да се обърне.
