Необходимост. Вече не ставаше въпрос за това какво му се иска или за какво жадува. Всичко, което правеше, бе съсредоточено само в необходимостта, а това, което му беше най-необходимо, бе животът на онези, които го следваха. Войници, които да воюват и да умират, да подготвят света за Последната битка. Тармон Гай-дон идеше. Това, което му беше необходимо, бе всички те да са достатъчно силни, за да победят.
Вляво, под хълма, на който бе разположен чифликът, лъкатушещ поток прорязваше земята, обрасъл с пожълтяла тръстика и сухи още дъбови шубраци. Малък поток, да, но чудесен източник на прясна вода за войската.
Ветровете внезапно се оправиха и знамената изплющяха встрани и се развяха в другата посока. Значи в края на краищата не игличките, а знамената се бяха държали сбъркано. Мин въздъхна тихо и той долови облекчението й, макар че все още бе притеснена за него. Това чувство бе станало постоянно напоследък. Усещаше го у всички тях, във всяко от четирите възелчета от чувства, скътани в тила му. Три за жените, на които бе позволил да се наместят там, едно за жената, която бе влязла против волята му. Една от тях сега се приближаваше: Авиенда, идваше от Руарк, за да се срещне с Ранд в господарската къща.
Всяка от тези четири жени щеше да съжали за решението си да се обвърже с него. Жалко, че той не можеше да съжали за решението си да им го позволи — или най-малкото за решението си да го позволи на трите, които обичаше. Но истината беше, че се нуждаеше от Мин, нужна му беше силата й и любовта й. Щеше да я използва, както използваше много други. Никакво място нямаше в душата му за съжаление. Жалко само, че не можеше да прогони гузната съвест толкова лесно.
„Илиена! — проплака далечен глас в главата на Ранд. — Обич моя…“ Луз Терин Теламон, Родоубиеца беше сравнително кротък този ден. Ранд се стараеше да не мисли много за нещата, казани от Семирага в деня, когато бе изгубил ръката си. Тя беше от Отстъпниците; щеше да каже всичко, ако решеше, че ще причини болка на жертвата й.
„Тя изтерза цял град, за да се докаже — прошепна Луз Терин. — Уби хиляда души по хиляда различни начина, за да види как писъците им ще се различават един от друг. Но рядко лъже. Рядко.“
Ранд потуши гласа.
— Ранд — промълви Мин. Съвсем тихо.
Той се извърна и я погледна. Беше жилава и мъничка и той често имаше чувството, че направо се извисява над нея. Късите й къдрици бяха тъмни… но не толкова тъмни, колкото дълбоките й, изпълнени с тревога очи. Както винаги бе облечена с палто и панталони. Днес бяха тъмнозелени, също като игличките на боровете отвън. Но сякаш в контраст с момчешката кройка, която харесваше, облеклото й бе украсено така, че да акцентира фигурата й. Маншетите й бяха обшити със сребърно везмо на цветчета, а изпод ръкавите й надзърташе дантела. Ухаеше смътно на лавандула, навярно от сапуна, който предпочиташе отскоро.
