бяха поискали да нахлуят в града.
Вятърът мина над западния ръкав на река Еринин, остави зад себе си остров Тар Валон, мина над моста Алиндаер, зареян високо отдясно сякаш в насмешлива подкана към враговете да минат по него и да умрат. А след моста нахлу в Алиндаер, едно от многото села край Тар Валон. Беше почти обезлюдено, след като семействата бяха побягнали по моста, за да потърсят убежище в града. Вражеската армия се бе появила ненадейно, довята сякаш от зимна фъртуна. Малцина се учудиха на това. Тази бунтовническа армия се водеше от Айез Седай, а тези, които живееха в сянката на Бялата кула, рядко подлагаха на съмнение какво точно могат и какво не могат да правят Айез Седай.
Бунтовническата армия беше уседнала здраво на позициите си, но бе разколебана. Над петдесет хиляди души лагеруваха в огромен кръг шатри около по-малкия стан на Айез Седай. Между вътрешния и външния стан имаше плътен защитен кордон, вдигнат съвсем наскоро с цел да не допуска мъже, особено такива, които можеха да боравят със сайдин.
Човек почти можеше да помисли, че лагерът на бунтовниците е решил да се установи тук за постоянно. Из него цареше атмосфера на обикновено делово ежедневие. Шетаха облечени в бяло фигури, някои в официалното облекло на новачки, много други — в одежди, подобни на техните. Погледнеше ли по-внимателно, човек щеше да види, че много от тях съвсем не са млади. Косите на някои вече бяха побелели. Но ги наричаха „чеда“ и те с най-голямо послушание перяха дрехи, тупаха черги и чистеха шатри под зорките погледи на ведролики Айез Седай. И въпреки че тези Айез Седай се озъртаха необичайно често към стърчащата като гвоздей Бяла кула, човек щеше да сгреши, ако допусне, че са притеснени или изнервени. Айез Седай пазеха самообладание. Винаги. Дори сега, когато бяха претърпели ужасно поражение: Егвийн ал-Вийр, Амирлинският трон на бунтовничките, беше пленена и затворена в Кулата.
Вятърът развя полите на няколко рокли, събори пране от просторите и продължи устремно на запад. На запад, покрай извисяващата се Драконова планина с нейния прекършен и димящ връх. Над Черните хълмове и над просторните степи на Каралайн. Тук заслонени преспи сняг се задържаха вкопчени в сенките под груби скални издатини или край малки горички планинско черно дърво. Беше време да дойде пролетта, време млади стръкове да изникнат изпод зимната трева и пъпки да напъпят по тънкоклони върби. Но почти ги нямаше. Земята още дремеше, затаила сякаш дъх в очакване. Неестествената горещина от предната есен се беше проточила чак през зимата и бе притиснала земята със суша, която бе изпекла живота в почти всички растения, освен най-жилавите. Когато зимата най-после дойде, дойде с буря от лед и сняг и дълго задържал се убийствен мраз. Сега, след като студът най-сетне се беше отдръпнал, малобройните селяци напразно се взираха с надежда в небето.
