Куин си придърпа стол и седна до леглото му, подпрял лакти на коленете си. Раменете му бяха толкова широки, че коженото яке изскърца в знак на протест.
- Какво става, Лукас? - попита той.
- Това можеше да почака. Не беше нужно да идваш направо от битка.
- Не и според жизнените ти показатели.
- Значи, лекарката те е повикала, така ли?
- Разговаря с мен, да.
Лукас затвори очи.
- Имах... - Той се прокашля. - Преди всичко това да се случи, имах ясна представа за онова, което щях да правя, какво щеше да бъде бъдещето ми. Бях...
- Щеше да бъдеш като баща ни.
- Да. Исках... всички неща, заради които, както ме бяха учили, си струва да живееш. - Той отвори очи и погледна яростно тялото си. - Това не е то. Това... сякаш съм малко дете. Други се грижат за мен, носят ми храна, къпят ме, бършат ме. Аз съм мозък, пленен в едно развалено вместилище. Нищо не мога да направя сам...
- Лукас...
- Не! - Той махна с осакатената си ръка. - Не ме успокоявай е обещания за оздравяване в бъдещето. Минаха девет месеца, братко. Предшествани от пленничество в Ада, което продължи цял век. Отказвам да бъда затворник повече. Отказвам.
- Не можеш да се убиеш.
- Знам. Тогава няма да вляза в Отвъдното. Но ако престана да се храня и да пия кръв, това... - той посочи крака си - ще победи и ще ме отнесе на онзи свят. Няма да бъде самоубийство. Смърт от сепсис... нали точно от това се бои доктор Джейн?
С едно рязко движение Куин свали якето си и го пусна на пода.
- Не искам да те изгубя.
Лукас закри лицето си с ръце.
- Как можеш да го кажеш... след цялата жестокост у дома ...
- Вината не беше твоя. А на родителите ни.
- Аз също участвах.
- Вече ми се извини за това.
Тук поне беше постъпил както трябва.
- Куин, остави ме да си отида. Моля те. Просто... ме остави.
Мълчанието се проточи толкова дълго, че Лукас започна да диша по-леко, решил, че е успял да го убеди.
- Знам какво е да нямаш надежда - дрезгаво каза Куин най-сетне. - Ала съдбата може да те изненада.
Лукас отпусна ръце и се изсмя горчиво.
- С нищо хубаво, боя се. С нищо хубаво...
- Грешиш...
- Недей...
- Лукас. Казвам ти...
- Аз съм сакат, по дяволите!
- Аз също цях. - Куин посочи очите си. - През целия си живот.
Лукас изворна йоглед и се взря в кремавата стена.
- С нищо не можеш да ме разубедиш, Куин. Това е краят. Уморих се да се боря за живот, който не искам.
Поредното проточило се мълчание. Най-сетне Куин изруга под носа си.
- Просто трябва да се храниш и да си възстановиш силите...
